сянката

Какво да правя сега? Хората са ме наобиколили от всички страни. Притискат ме и ме мачкат, и едва се движа. Някой псува, друг ме удря толкова силно, че ми се замайва главата. Но аз продължавам да се бутам – на всяка цена трябва да тръгна, преди да е станало късно…
Тъкмо успявам да стигна до края на площада, когато на другия му край се появява тъмна сянка. Хората не я виждат – не и те. Но я усещат. Изведнъж всички се сещат, че са закъснели или че жена им ги чака вкъщи. Хукват във всички посоки. След минута няма жива душа, освен мен и сянката. Или по-скоро само мен – тя едва ли би могла да се причисли в списъка със живите същества.
Приближава се до мен бавно, а аз отстъпвам към стената, без да мога да откъсна поглед от яркожълтите прожектори, които съществото има за очи. Накрая напипвам тухлите с потните си пръсти. Вече няма накъде. Отчаяно се опитвам да си спомня някое заклинание, но мозъкът ми блокира от паника. Остава само мечът на кръста ми – „за спешни случаи”, както нареди шефката. Припряно го изваждам и той блясва в ослепителна светлина. Почти не усещам тежестта му в ръката си – какво да кажа, елфическа изработка.
Но дори с него шансът да победя сянка без магия е 1:1000. Ала нямам друг избор. Хвърлям се върху гадната твар с цялата сила на отчаянието и се опитвам да достигна очите и – единственият живот, който я крепи. Тя очевидно го разбира, защото прави всичко възможно, за да ги предпази. Не че е нужно да се пази от мен – мечът е избит от ръката ми, а аз се задушавам, обгърната отвсякъде с черна, задушаваща, ледена мъгла…
Изведнъж се чува остър вик. Съществото се обръща стреснато. Този миг надежда е достатъчен, за да могат всички заклинания, които някога съм знаела, да нахлуят в главата ми като порой.
-………..! – извиквам с всичка сила и паралелно замахвам с меча. Сянката надава нечовешки писък, докато очите и бавно помръкват. Скоро и самата тя се стопява в светлината на уличните лампи.
Аз се строполявам на земята, останала без сили и все още замаяна от това, което се случи. Това е първата ми победа и чувството е невероятно. Сега всички ще ме хвалят. Ще бъда живо чудо. Каквото и да разправя майка ми, дори тя не е убила сянка на 14.
Изведнъж се сещам за вика в разгара на битката. Поглеждам към покрива, откъдето май се чу, но там няма никого; дори и след като се взирам десетина минути, не забелязвам никакъв признак на живот. Сигурно ми се е сторило. Да, така трябва да е било.


Тръгвам бавно към покрайнините на градчето – и как иначе след такава битка. Заставам на висок хълм, изсвирвам остро два пъти и след има-няма 30 секунди към мен се стрелва драконът ми ………. като тъмносиня мълния. Мятам се на гърба му в движение и хладният вятър ме блъсва в лицето. За миг затварям очи, усмихвам се и забравям за тайнствения вик. Както и за това, че проблемите едва сега започват…

Коментари