Какво да правя сега? Хората са ме наобиколили от
всички страни. Притискат ме и ме мачкат, и едва се движа. Някой псува, друг ме
удря толкова силно, че ми се замайва главата. Но аз продължавам да се бутам –
на всяка цена трябва да тръгна, преди да е станало късно…
Тъкмо успявам да стигна до края на площада, когато
на другия му край се появява тъмна сянка. Хората не я виждат – не и те. Но я
усещат. Изведнъж всички се сещат, че са закъснели или че жена им ги чака вкъщи.
Хукват във всички посоки. След минута няма жива душа, освен мен и сянката. Или
по-скоро само мен – тя едва ли би могла да се причисли в списъка със
живите същества.
Приближава се до мен бавно, а аз отстъпвам към
стената, без да мога да откъсна поглед от яркожълтите прожектори, които
съществото има за очи. Накрая напипвам тухлите с потните си пръсти. Вече няма
накъде. Отчаяно се опитвам да си спомня някое заклинание, но мозъкът ми блокира от паника. Остава само мечът
на кръста ми – „за спешни случаи”, както нареди шефката. Припряно го изваждам и
той блясва в ослепителна светлина. Почти не усещам тежестта му в ръката си –
какво да кажа, елфическа изработка.
Но дори с него шансът да победя сянка без магия е
1:1000. Ала нямам друг избор. Хвърлям се върху гадната твар с цялата сила на
отчаянието и се опитвам да достигна очите и – единственият живот, който я
крепи. Тя очевидно го разбира, защото прави всичко възможно, за да ги предпази.
Не че е нужно да се пази от мен – мечът е избит от ръката ми, а аз се
задушавам, обгърната отвсякъде с черна, задушаваща, ледена мъгла…
Изведнъж се чува остър вик. Съществото се обръща
стреснато. Този миг надежда е достатъчен, за да могат всички заклинания, които
някога съм знаела, да нахлуят в главата ми като порой.
-………..! – извиквам с всичка сила и паралелно
замахвам с меча. Сянката надава нечовешки писък, докато очите и бавно
помръкват. Скоро и самата тя се стопява в светлината на уличните лампи.
Аз се строполявам на земята, останала без сили и все
още замаяна от това, което се случи. Това е първата ми победа и чувството е
невероятно. Сега всички ще ме хвалят. Ще бъда живо чудо. Каквото и да
разправя майка ми, дори тя не е убила сянка на 14.
Изведнъж се сещам за вика в разгара на битката.
Поглеждам към покрива, откъдето май се чу, но там няма никого; дори и след като се взирам десетина минути, не
забелязвам никакъв признак на живот. Сигурно ми се е сторило. Да, така трябва
да е било.
Тръгвам бавно към покрайнините на градчето – и как
иначе след такава битка. Заставам на висок хълм, изсвирвам остро два пъти и
след има-няма 30 секунди към мен се стрелва драконът ми ………. като тъмносиня
мълния. Мятам се на гърба му в движение и хладният вятър ме блъсва в лицето. За
миг затварям очи, усмихвам се и забравям за тайнствения вик. Както и за това,
че проблемите едва сега започват…
Коментари
Публикуване на коментар