Както най-вероятно знаете, преди три дни започнах осми клас в испанската гимназия. Честно казано, нямах търпение учебната година да започне - надявах се да съм сред зубърчета като мен, а учителите да изискват повече, но и да ни оставят по-голяма свобода (все пак вече сме големи).
Е, засега съм доволна. Учим доста, но съм твърдо решена да се справя, пък и го няма стресът около изпитите. Децата са симпатични, повечето учители - също.
Единственото нещо, което не се промени, е моя милост. Ако ви е интересно, прочетете какво забърках днес...
Всичко започна, когато се събудих в 6:50, защото бях забравила да си заредя телефона и алармата ми не беше звъннала. Някак си успях да се приготвя навреме за автобуса от 7:03. Там (полузаспала) си купих две билетчета и, без да мисля, ги продупчих и двете. Чао-чао, 1,60 лв!
Последният час беше български. Правихме входно ниво, затова госпожата ни събра телефоните. Какво, мислите, направих? Забравих моя! Осъзнах го чак в автобуса, докато търсех в раницата си пари за билет, защото държа телефона си при парите. Като се замисля, ако не бях направила грешката с двата билета, щях да забележа липсата на телефона чак вкъщи. Поне едно хубаво нещо в цялата нелепа ситуация.
Скочих от автобуса на първата спирка и хукнах обратно към училище. За щастие разстоянието беше само малко и стигнах бързо.
На входа срещнах две съученички, които ме информираха, че телефонът ми е в учителката по български. Претърсих два пъти четирите етажа на сградата - нищо. Бях на път да се откажа, когато чух двама дванайсетокласници да си говорят нещо за въпросната учителка. Проследих ги (ако не друго, поне ставам за шпионин) и най-накрая я намерих. Тя ми каза, че телефонът ми е при директорката. Отново търчене по стълбите. Взех си телефона и се втурнах обратно към спирката.
Оттук не се случи почти нищо, което да си заслужава отбелязване. Следобеда ще зубря думите по испански (а мислех, че езиците ми се отдават лесно - хаха. Добре поне, че изобщо ми се отдават). Нататък се очертават домашни, тестове и всякакви предизвикателства. Ако качвам публикации изобщо, ще бъдат глупости като тази. Но за всеки случай приемете днешния пост като едно последно "На прощаване", преди да тръгна на истински бой...
Искрено се надявам не само да оцелея, но и да спечеля.
Е, засега съм доволна. Учим доста, но съм твърдо решена да се справя, пък и го няма стресът около изпитите. Децата са симпатични, повечето учители - също.
Единственото нещо, което не се промени, е моя милост. Ако ви е интересно, прочетете какво забърках днес...
Всичко започна, когато се събудих в 6:50, защото бях забравила да си заредя телефона и алармата ми не беше звъннала. Някак си успях да се приготвя навреме за автобуса от 7:03. Там (полузаспала) си купих две билетчета и, без да мисля, ги продупчих и двете. Чао-чао, 1,60 лв!
Последният час беше български. Правихме входно ниво, затова госпожата ни събра телефоните. Какво, мислите, направих? Забравих моя! Осъзнах го чак в автобуса, докато търсех в раницата си пари за билет, защото държа телефона си при парите. Като се замисля, ако не бях направила грешката с двата билета, щях да забележа липсата на телефона чак вкъщи. Поне едно хубаво нещо в цялата нелепа ситуация.
Скочих от автобуса на първата спирка и хукнах обратно към училище. За щастие разстоянието беше само малко и стигнах бързо.
На входа срещнах две съученички, които ме информираха, че телефонът ми е в учителката по български. Претърсих два пъти четирите етажа на сградата - нищо. Бях на път да се откажа, когато чух двама дванайсетокласници да си говорят нещо за въпросната учителка. Проследих ги (ако не друго, поне ставам за шпионин) и най-накрая я намерих. Тя ми каза, че телефонът ми е при директорката. Отново търчене по стълбите. Взех си телефона и се втурнах обратно към спирката.
Оттук не се случи почти нищо, което да си заслужава отбелязване. Следобеда ще зубря думите по испански (а мислех, че езиците ми се отдават лесно - хаха. Добре поне, че изобщо ми се отдават). Нататък се очертават домашни, тестове и всякакви предизвикателства. Ако качвам публикации изобщо, ще бъдат глупости като тази. Но за всеки случай приемете днешния пост като едно последно "На прощаване", преди да тръгна на истински бой...
Искрено се надявам не само да оцелея, но и да спечеля.
Коментари
Публикуване на коментар