Не се страхувате от сълзи, дълги описания и сърцераздирателни драми?
Значи тази книга е точно за вас.
Вижте, знам, че е странно да пиша ревю за книга на 188 години, утвърдена като класика. Но след като изписах 8 страници в дневника си с теории и анализи, фенгърлското ми сърчице ме подтикна да ги споделя.
Ще се опитам възможно най-точно да предам впечатленията си, както и нещата, които научих в интернет (книгата е толкова увлекателна и провокативна, че не можах да се сдържа).
Ако не обичате класическа литература, сигурно мислите, че съм снобарка, която се фука с това какви книги чете. А ако сте заклети фенове, може би ще отбележите, че това ревю е ненужно, тъй като книгата е толкова гениална, че няма място за оценка!
Е, имам новини за вас: не харесвам "Парижката Света Богородица" само защото е класическа. Има много такива ("Под игото", "Илиада", "Хамлет"), по които не си падам. А и колкото и хора да са чели и анализирали романа, имам право да си кажа мнението.
Не съм литературен критик, затова не ме бесете, ако съм разбрала неправилно някои неща. Не сме в Средновековието все пак.
Това не е единствената причина, поради които романът си остава популярен и досега. Расизмът, престъпността, предразсъдъците, сексуалното насилие, съденето по външния вид, гордостта и жестокостта са все още актуални теми.
Само че има поне 4-5 глави - лирически отстъпления, в които се говори за готическа архитектура и философски разсъждения. Тук е засегната темата за преминаването от архитуктура към книги (действието се развива през 1482, скоро след изобретяването и въвеждането на печатарската преса). Това прилича на днешния конфликт между книги и технологии. Ирония.
Тези дълги (и на моменти скучни) разсъждения са там, защото Юго е написал цялата книга, за да спаси катедралата "Света Богородица" (и други стари сгради) от разрушаване и некадърна иновация. Голяма част от действието се развива в и около църквата и тя е представена почти като живо същество.
Тълпата е друго нещо, което се набива на очи. В първата глава, където по принцип трябва да се представят главните герои, виждаме хомогенна маса хора, която иска само хляб, зрелища и разврат, изпълнена със суеверия и предразсъдъци, готова да съди всеки различен и постоянно меняща настроенията си. Да не забравяме и властта - визирам съдебната власт.
Тези средновековни хора действа толкова нелогично, че не знаеш дали да се смееш, или да плачеш. Обществото според мен е главният злодей в историята, причина за страданието на много от героите.
И сега това, което си оставих за десерт - персонажите! Най-добрата част от тази история.
Значи тази книга е точно за вас.
Вижте, знам, че е странно да пиша ревю за книга на 188 години, утвърдена като класика. Но след като изписах 8 страници в дневника си с теории и анализи, фенгърлското ми сърчице ме подтикна да ги споделя.
Ще се опитам възможно най-точно да предам впечатленията си, както и нещата, които научих в интернет (книгата е толкова увлекателна и провокативна, че не можах да се сдържа).
Ако не обичате класическа литература, сигурно мислите, че съм снобарка, която се фука с това какви книги чете. А ако сте заклети фенове, може би ще отбележите, че това ревю е ненужно, тъй като книгата е толкова гениална, че няма място за оценка!
Е, имам новини за вас: не харесвам "Парижката Света Богородица" само защото е класическа. Има много такива ("Под игото", "Илиада", "Хамлет"), по които не си падам. А и колкото и хора да са чели и анализирали романа, имам право да си кажа мнението.
Не съм литературен критик, затова не ме бесете, ако съм разбрала неправилно някои неща. Не сме в Средновековието все пак.
Внимание, спойлери!!! Ще ги направя с цвета на фона, така че да не можете да ги различите, без да ги маркирате. Но книгата вече е доста стара, затова не мисля, че спойлерите са голям проблем.
"Парижката Света Богородица"е изключително драматична книга, в която постоянно някой тича, крещи, плаче, припада... Има и дълги описания на чувства и характери, които мога да чета с часове. Пълно е с наелектризирани сцени (които обикновено са такива заради вътрешен конфликт). Сериозно - когато проникнеш в душите на героите, дори и сцена без никакво действие изглежда интересна!
Това не е единствената причина, поради които романът си остава популярен и досега. Расизмът, престъпността, предразсъдъците, сексуалното насилие, съденето по външния вид, гордостта и жестокостта са все още актуални теми.
Само че има поне 4-5 глави - лирически отстъпления, в които се говори за готическа архитектура и философски разсъждения. Тук е засегната темата за преминаването от архитуктура към книги (действието се развива през 1482, скоро след изобретяването и въвеждането на печатарската преса). Това прилича на днешния конфликт между книги и технологии. Ирония.
Тези дълги (и на моменти скучни) разсъждения са там, защото Юго е написал цялата книга, за да спаси катедралата "Света Богородица" (и други стари сгради) от разрушаване и некадърна иновация. Голяма част от действието се развива в и около църквата и тя е представена почти като живо същество.
Тълпата е друго нещо, което се набива на очи. В първата глава, където по принцип трябва да се представят главните герои, виждаме хомогенна маса хора, която иска само хляб, зрелища и разврат, изпълнена със суеверия и предразсъдъци, готова да съди всеки различен и постоянно меняща настроенията си. Да не забравяме и властта - визирам съдебната власт.
Тези средновековни хора действа толкова нелогично, че не знаеш дали да се смееш, или да плачеш. Обществото според мен е главният злодей в историята, причина за страданието на много от героите.
И сега това, което си оставих за десерт - персонажите! Най-добрата част от тази история.
Първият герой е младата (само на 16!), красива и мила циганска танцьорка Есмералда. Главното ѝ предназначение е да представя идеала за жена. Само че това не я прави слаб персонаж - тя е весело, мечтателно и наивно момиче, което обаче отлично знае какво иска и как да се грижи за себе си. Главната ѝ мотивация е да намери изгубените си родители. Според циганско суеверие трябва да е девствена, за да успее. Но когато се влюбва лудо в манипулативния, плиткоумен, самодоволен, развратен идиот Феб, Есмералда прави това, което разваля всеки силен герой: предава целите си заради любовен интерес. Оттогава започва деградацията ѝ: минавайки през мъчения, затвор, осъждане на смърт и сексуално насилие, накрая от нея остава само едно разбито сърце.
Този, който причинява повечето от тези нещастия (и други), е Клод Фроло - първият известен свещеник педофил. Интелигентен и устремен към знания и непорочен живот, архидяконът на "Света Богородица" изненадващо е един от "лошите". Невинаги е бил такъв - като млад той се погрижва за малкия си брат Жеан, след като родителите им умират (този непослушен и лекомислен прахосник, заедно с науката, е единственото слабо място на овладяния и студен свещеник). Също така Клод осиновява зарязаното грозно бебе Квазимодо, което никой друг не иска.
Тук обаче добрите дела на Фроло свършват. Той е подвластен на крайни емоции, макар че се опитва да ги скрие. Тази пасивна агресия (която личи в начина, по който съди другите и се мисли за най-праведен) го довежда до изгаряща страст към Есмералда заедно с всички неща, които се опитва да избегне - ревност, склонност към насилие и контрол, лудост. За да скрие злите си постъпки, той играе жертва и обвинява съдбата.
И като стана дума, ще се спра на следващия главен герой - Квазимодо, звънарят на "Парижката Света Богородица". Зарязан дори от собствените си цигански родители, през целия си живот той е смятан за чудовище заради грозотата си. Затова се превръща в такова - агресивен и злобен глупак, който мрази целия свят, освен осиновителя си Фроло, катедралата и камбаните си (макар че е оглушал от тях).
Именно Фроло го праща да отвлече Есмералда, за което е наказан с бичуване. Когато моли за вода, никой не откликва, освен самата жертва на престъплението. Така той се влюбва безнадеждно в нея и става по-добър човек, а по-късно я спасява.
Този нещастен човек допуска много грешки и убива повече хора от всеки друг герой. Само че прави това от безусловна любов и вярност - тъй като цял живот са го презирали, определено не е от типа хора, които приемат любовта за даденост. Това не значи, че оправдавам убиването на хора, а само че разбирам мотивацията му.
Голям спойлер!!!
Като се замисля, нормално е, че и тримата главни герои умират накрая. Всеки друг край би бил абсурден. Чувствата, които изпитват - любов, страст, омраза и други, изглеждат твърде силни и обсебващи, за да принадлежат към този свят (в защита мога да кажа, че Квазимодо (липса на любов) и Фроло (пасивна агресия) имат доста силна мотивация. А колкото до Есмералда - "любовта" ѝ към Феб е само тийнейджърско влюбване, което тя не доживява да преодолее). Тези емоции унищожават хората, които ги изпитват, изгарят ги като огън. Героите, които не изпитват особени чувства (Гренгоар и Феб) получават своя щастлив край, макар че е спорно дали го заслужават.
Другото нещо, което убива героите, са техните фатални недостатъци, както във всяка трагедия. А за да е наистина хубава, тези недостатъци трябва да са добри качества, извадени от контекста. Верността и любовта на Квазимодо, жаждата за знание и праведност на Фроло и добротата и невинността на Есмералда не изглеждат като пороци, нали? Но именно те са причина за много от проблемите им.
Край на спойлера.
Следващият герой, поетът Пиер Гренгоар, е забавният идиот в цялата тази трагедия. Говори глупости, вижда ужасните си творби като шедьоври, бива спасен от Есмералда, проявява нездрав интерес към умната ѝ коза, става скитник и вдига събратята си срещу катедралата, за да спасят момичето. Общо взето това е всичко.
Капитан Феб, за когото вече говорих, е плиткоумен и самодоволен и няма какво друго да кажа за него.
Фльор дьо Лис - богатата годеница на Феб.
Един от най-трагичните персонажи е Пакет Шантфльори, бедна и нещастна проститутка. Когато си ражда бебе, то се превръща в смисъла на живота ѝ и я променя. След като ѝ го открадват, тя е отчаяна и се заключва в подземна килия, за да скърби. Така бавно полудява, докато не открива детето си в края на книгата...
А сега - малко за адаптациите. Досега гледах две - новата постановка, на която ходихме с класа, и филма на Дисни. Именно те ме подтикнаха да прочета книгата.
Представлението беше хубаво и емоционално. Актьорите бяха страхотни и играха много добре. Но бих искала да видя повече от мотивацията и размислите на героите, както и историческата ситуация, и по-малко драма (тук крещенето и на мен ми дойде твърде много).
Филмът също ми хареса, особено музиката (знам наизуст "God help the outcasts" и "Hellfire"). Историята също бе адаптирана добре за деца и макар че беше много по-мрачна от типичния Дисни филм, все пак имаме основните елементи: добрите герои са по-добри, а лошият - по-лош, включени са забавни съюзници, щастлив край и до известна степен опростен сюжет. Но се наслаждавах на всяка минута от този забавен и отпускащ филм.
Източници:
Shmoop - много задълбочен и интересен анализ.
Уикипедия, очевидно.
Дисни филмът
Благодаря, че прочетохте това дълго ревю!
Довиждане!
Голям спойлер!!!
Като се замисля, нормално е, че и тримата главни герои умират накрая. Всеки друг край би бил абсурден. Чувствата, които изпитват - любов, страст, омраза и други, изглеждат твърде силни и обсебващи, за да принадлежат към този свят (в защита мога да кажа, че Квазимодо (липса на любов) и Фроло (пасивна агресия) имат доста силна мотивация. А колкото до Есмералда - "любовта" ѝ към Феб е само тийнейджърско влюбване, което тя не доживява да преодолее). Тези емоции унищожават хората, които ги изпитват, изгарят ги като огън. Героите, които не изпитват особени чувства (Гренгоар и Феб) получават своя щастлив край, макар че е спорно дали го заслужават.
Другото нещо, което убива героите, са техните фатални недостатъци, както във всяка трагедия. А за да е наистина хубава, тези недостатъци трябва да са добри качества, извадени от контекста. Верността и любовта на Квазимодо, жаждата за знание и праведност на Фроло и добротата и невинността на Есмералда не изглеждат като пороци, нали? Но именно те са причина за много от проблемите им.
Край на спойлера.
Следващият герой, поетът Пиер Гренгоар, е забавният идиот в цялата тази трагедия. Говори глупости, вижда ужасните си творби като шедьоври, бива спасен от Есмералда, проявява нездрав интерес към умната ѝ коза, става скитник и вдига събратята си срещу катедралата, за да спасят момичето. Общо взето това е всичко.
Капитан Феб, за когото вече говорих, е плиткоумен и самодоволен и няма какво друго да кажа за него.
Фльор дьо Лис - богатата годеница на Феб.
Един от най-трагичните персонажи е Пакет Шантфльори, бедна и нещастна проститутка. Когато си ражда бебе, то се превръща в смисъла на живота ѝ и я променя. След като ѝ го открадват, тя е отчаяна и се заключва в подземна килия, за да скърби. Така бавно полудява, докато не открива детето си в края на книгата...
А сега - малко за адаптациите. Досега гледах две - новата постановка, на която ходихме с класа, и филма на Дисни. Именно те ме подтикнаха да прочета книгата.
Представлението беше хубаво и емоционално. Актьорите бяха страхотни и играха много добре. Но бих искала да видя повече от мотивацията и размислите на героите, както и историческата ситуация, и по-малко драма (тук крещенето и на мен ми дойде твърде много).
Филмът също ми хареса, особено музиката (знам наизуст "God help the outcasts" и "Hellfire"). Историята също бе адаптирана добре за деца и макар че беше много по-мрачна от типичния Дисни филм, все пак имаме основните елементи: добрите герои са по-добри, а лошият - по-лош, включени са забавни съюзници, щастлив край и до известна степен опростен сюжет. Но се наслаждавах на всяка минута от този забавен и отпускащ филм.
Източници:
Shmoop - много задълбочен и интересен анализ.
Уикипедия, очевидно.
Дисни филмът
Благодаря, че прочетохте това дълго ревю!
Довиждане!
Коментари
Публикуване на коментар