Читателски неволи

 

Едва дочаквам вкъщи да се прибера,

захвърлям чантата на пода и сядам да чета.

Още с първа страница светът около мен

от моето съзнание изчезва, заличен.

Аз вече съм в различен свят, вълшебен и красив,

и всеки от героите пред мен е като жив;

намирам си приятели

и страшни врагове,

пътувам през места магични в различни светове

и приключения, за които дори не съм мечтала

оставят ме да гледам като онемяла;

прескачам някои страници, разлиствам все по-бързо,

но ми се иска книгата ми нивга да не свършва;

почти се разревавам или смея се на глас...

Но най-накрая идва този ужасяващ час,

когато връщам се внезапно в действителния свят

и чувам майка си да ме вика за обяд.

Разбирам, че не съм герой, че няма приключения,

а всичко в книгата е просто измислено творение;

това ми идва като кофа ледена вода,

обаче ми остава надеждата една,

че някой ден, след време, ако ще и след години,

заблудено приключение покрай мен ще мине,

и смелостта си в битка аз ще трябва да докажа,

врага си ще сразя и ще убия даже;

със меч пламтящ в ръката, със силата във мен,

ще поведа човечеството към нов и светъл ден.

И този ден ще дойде - да почакам стига! 

А най-добре

                    да чакам

                                   във ръката

                                                    с КНИГА...

{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}

Sorry, this is a poem. I can't translate it.