Това е последният пост от поредицата за Родопите. Няма да качвам подробен дневник - отчасти за да не ви отегчавам, отчасти за да не издам коя съм, но най-вече защото според мен качеството и видът на една случка зависят именно от настроенията и впечатленията.
Ето всички на пръв поглед незначителни, но всъщност най-емоционално наситени (ехх, какви изрази, братче) моменти...
Когато спахме под платнище, а аз бях от края, увита в топлия си чувал и якето отдолу. Гледах звездите, лекият вечерен бриз духаше в лицето ми и за един кратък миг преди да заспя се превърнах в елф. Сериозно.
Когато скочихме с дрехите в язовира.
Когато купонясвахме с приятели до късно вечерта в разхвърляната им хотелска стая.
Когато изгонихме с маймунски викове и фънки танци няколко туристи от мястото им на 100 м. от нас.
Когато, чакайки другите да се събудят, седях на осеяния с плоски камъни бряг на язовира, но не смеех да оскверня огледалната повърхност на водата с жабки. Слънцето се издигаше, хвърляйки златни отблясъци по нея и по върховете на боровете.
Когато след 25 - километров колоездачен преход по стръмен черен път, осеян с дупки и камъни, ядохме торта с айрян.
Всички моменти, в които се хилих до припадък.
Всички моменти, в които просто исках да седна край пътя и да си остана там.
Всички моменти, в които не бях нито тийнейджър, нито дете, нито жена, а просто човек.
Още емоции и размишления...
Никога няма да ми омръзне да гледам язовир Беглика. Във всички часове на деня. Във всички метеорологични условия. От всички възможни точки. Той сякаш е живо същество със собствени емоции.
Още от първия ден в планината всичките ми алергии, страхове, грижи за външния вид и драми ме напуснаха. Сякаш някой беше натиснал невидимо копче в мозъка ми, освобождавайки ме от всички усложнения на градския живот.
Досега не се бях замисляла за силата на природата - а всъщност тя е всичко. Все пак и ние, хората, сме произлезли от нея, въпреки че за съжаление повечето са го забравили. Те я унищожават и отмъщението не закъаснява - от естествен дом тя се превръща за тях в чуждо, враждебно място.
И едно - единствено лошо нещо...
Счупих си киндъла.
До после!
{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}{}
This is the last post of the Rodopite series. I won't post a detailed diary - partly to not bore my dear audience, partly to not reveal who I am, but mostly because, according to me, the quality of any event depends on moods and impressions.
Here are the moments that may seem minor, but are the most emotional ones...
When we slept under a tarpaulin and I was in the corner, in my cozy sleeping bag and my jacked beneath. I was looking at the stars, the light evening breeze was blowing in my face and for a short moment I turned into an elf. Seriously.
When we dived into the dam with clothes.
When we had a party with friends in their messy hotel room.
When we scared away some tourists with monkey screams and funky dancing.
When, while waiting for the others to wake up, I was sitting on the dam shore. It was full of flat stones, but I didn´t dare to defile the mirror surface of the water with them. The sun was raising, throwing a golden glow on the water and on the tops of the pines.
When, after a 25 - kilometer bike ride on a steep road, full of holes and stones, we ate cake with yoghurt.
All the moments when I laughed out loud.
All the moments when all I wanted was sit by the road and stay there.
All the moments when I wasn´t a teenager, a woman or a child, but just a person.
More emotions and thoughts...
I will never be fed up with watching the Beglika dam. At all the hours of the day. In all the metheorological states. From every possible point of view. It´s like a living creature with its own emotions.
Since my first day in the mountains, all kinds of allergies, fears, cares for the appearance and dramas left me. As if someone had tapped an invisible button in my brain, freeing me of all the complications of city life.
I hadn´t thought of the power of nature up to now. However, it's practically everything. After all, we people also have come from it, but unfortunatelly most of them have forgotten it. They destroy it and the revenge isn´t late - it's not a natural home from them anymore, but a foreign, dangerous place.
And only one bad thing...
I broke my kindle.
See ya later!
Коментари
Публикуване на коментар