Родопите #2: Настроения и впечатления/ Rodopite #2: Moods and Impressions

Това е последният пост от поредицата за Родопите. Няма да качвам подробен дневник - отчасти за да не ви отегчавам, отчасти за да не издам коя съм, но най-вече защото според мен качеството и видът на една случка зависят именно от настроенията и впечатленията.


Ето всички на пръв поглед незначителни, но всъщност най-емоционално наситени (ехх, какви изрази, братче) моменти...

Когато спахме под платнище, а аз бях от края, увита в топлия си чувал и якето отдолу. Гледах звездите, лекият вечерен бриз духаше в лицето ми и за един кратък миг преди да заспя се превърнах в елф. Сериозно.
Когато скочихме с дрехите в язовира.
Когато купонясвахме с приятели до късно вечерта в разхвърляната им хотелска стая.
Когато изгонихме с маймунски викове и фънки танци няколко туристи от мястото им на 100 м. от нас.
Когато, чакайки другите да се събудят, седях на осеяния с плоски камъни бряг на язовира, но не смеех да оскверня огледалната повърхност на водата с жабки. Слънцето се издигаше, хвърляйки златни отблясъци по нея и по върховете на боровете.
Когато след 25 - километров колоездачен преход по стръмен черен път, осеян с дупки и камъни, ядохме торта с айрян.
Всички моменти, в които се хилих до припадък.
Всички моменти, в които просто исках да седна край пътя и да си остана там.
Всички моменти, в които не бях нито тийнейджър, нито дете, нито жена, а просто човек.


Още емоции и размишления...


Никога няма да ми омръзне да гледам язовир Беглика. Във всички часове на деня. Във всички метеорологични условия. От всички възможни точки. Той сякаш е живо същество със собствени емоции.
Още от първия ден в планината всичките ми алергии, страхове, грижи за външния вид и драми ме напуснаха. Сякаш някой беше натиснал невидимо копче в мозъка ми, освобождавайки ме от всички усложнения на градския живот. 
Досега не се бях замисляла за силата на природата - а всъщност тя е всичко. Все пак и ние, хората, сме произлезли от нея, въпреки че за съжаление повечето са го забравили. Те я унищожават и отмъщението не закъаснява - от естествен дом тя се превръща за тях в чуждо, враждебно място.


И едно - единствено лошо нещо...


Счупих си киндъла.

До после!

Коментари