Още щом се събудих, разбрах, че нещо не е наред. Не можех да
определя точно какво. Помислих, че просто съм сънувала, и изскочих от леглото
си. Но каква бе изненадата ми, когато видях, че не съм облечена с розовата си
пижама, а с кални туристически обувки, кожени панталони и ветроупорно яке! Уплашено хукнах към огледалото. Едва не припаднах,
когато видях, че оттам ме гледа висока,
красива, 20 – 30 годишна жена
със загоряло от слънцето лице, атлетично телосложение, сплъстена и рошава
кестенява коса и големи кафяви очи. Нямаше съмнние – това бях АЗ!!!
Но как така пораснах за
една нощ? И дали бях единствената? Втурнах се обратно към стаята си и събудих
10-годишната си сестра Теодора. Най-лошото ми предчувствие се сбъдна – изпод
завивките се показа елегантна млада дама с червена парти рокля, безупречна
прическа, обувки на висок ток и розов лак за нокти. Тя ме погледна уплашено и
извика:
- Какво търсиш тук? И коя
си ти? – после ме изгледа изпитателно от всички страни и промърмори – Познавам
те, ти си... Ирина!!!!!!
Сестра ми, ужасена от
собствения си глас, на свой ред изтича към огледалото, като при това счупи
едното си токче. Скоро чух силен писък. Стреснато влетях в коридора. Милата ми
сестричка хладнокъвно лежеше на пода пред огледалото.
Вече тотално загубила
контрол, се върнах в кухнята за студена вода. Трескаво пълнех най-голямата
купа, която намерих, когато чух странни гласове от спалнята на родителите си. В
следващия момент кристалната купа се разби в ръба на мивката на парченца, всяко
от които едва ли съдържаше повече от три атома, а върху мен се изля половин тон
вода. По кожата не можеше да се намери и един сух квадратен милиметър, а в
очите ми – и капка самообладание, когато нахлух в спалнята. И сякаш това не
стигаше, някакъв 14-годишен хулиган, който вече имаше мустаци, изрита към мен
миризлива топка от чорапи. Хванах го за яката с учудваща сила и му креснах:
– Ти пък откъде се взе?
И кой си?
– Казвам се Емил
Миланов Колев, а колкото до това откъде съм – не ми пука. – и той се измъкна от
ръцете ми, за да продължи играта си на „футбол”.
Двойната доза
свръхестествено тази сутрин ми дойде в повече. Строполих се на леглото и
заразтривах слепоочията си, като се опитвах да си втълпя, че сънувам. За
огромно мое разочарование, щом отворих очи, над мен се бе навесило 7-годишното
момиченце с червени копринени панделки, синя връзка, плисирана поличка и бели
чорапки, което се оглеждаше озадачено наоколо. С глас, на който всеки орк би
завидял, изпищях:
– Коя си ти?
– Невена... Невена Събева – отговори то,
здравата изплашено.
– Аз съм Ирина, дъщеря
ти! – обявих, докато стисках ръцете на миниатюрната си майка.
– Дъщеря ми? Но как
така?
Разказах и цялата
история, но тя не си спомняше нищо. Тъкмо тогава вратата се отвори и в стаята
влезе хубава 20 – годишна госпожица с тъмноруса коса, пъстри очи, светла кожа и
розова тюлена пола – доскоро 4-годишната ми сестричка Милица! Тя стигна до мен
с няколко пируета, строполи се на леглото и извика:
– Някой ще ми обясни ли
какво става тук?
– Нямам представа –
признах си – По някакъв начин възрастните са се превърнали в деца, а децата –
във възрастни. Аз съм Ирина, този перко там е татко, а това е мама. А, ето я и
любимата ни сестра.
Милица ме изгледа,
сякаш съм луда, и каза:
– Трябва да разнищим
тази нелепа история! Хайде да потърсим помощ!
– Страхотна идея! –
извиках аз и изтърчах навън.
Сестрите
ми ме последваха. Щом излязохме, забелязахме, че наоколо се разхождат напълно
непознати хора със странни дрехи. Видях младеж с футболна фланела, жена по
бански, мъж с военна униформа, космонавт с дрънчащ скафандър и много други
странни персонажи, всички с объркани изражения на лицата. Теодора спря жена с
дълга вечерна рокля:
–
Извинете, госпожо, на колко сте години?
–
Ами... Не знам точно. Вчера бях на девет, но... виждате. А родителите ми са на
по пет-шест годинки! Имате ли някаква представа как е станало това?
–
И с нас се случи същото – отвърнах, – но не знаем каква е причината.
Разпитахме
още няколко души и всеки път получавахме един и същ отговор. Обезсърчени, тръгнахме
към къщи. Там татко най-сетне се беше кротнал и решаваше задачи, а мама гладно
поглъщаше долните полици на библиотеката в хола. Отново ги попитахме дали си
спомнят родителите и домовете си. Мама повдигна рамене, а татко се замисли
дълбоко и накрая отговори:
–
Не знам нищо такова... Сякаш съм получил амнезия. Най-вероятно наистина съм ви
баща и ще направя всичко, за да се измъкнем от тази каша.
–
Е това вече е мъжка дума! Идваш ли с нас?
Той
остави листа и химикала настрана и заяви решително:
–
Да!
–
А може ли и аз да дойда? Ще ви помагам – попита мама.
Разбира
се! Още две ръце ще са ни от помощ. – усмихнах се аз – А сега да приготвим
багажа!
Стегнахме
си раници с храна, вода, дрехи и много остри ножове. На дъното натъпках всяка
банкнота или кредитна карта, която открих в гардероба.
Вървяхме
по улиците и се оглеждахме на всички посоки, но не виждахме нищо, което да ни е
от полза. След дълго, но безполезно скитане из града седнахме да си починем на
един голям камък, изписан със странни йероглифи. Внезапно усетих силно
разклащане.Понечих да сляза, но не можах дори да помръдна. Йероглифите светнаха
със странна светлина, а скалата започна бавно да потъва в земята. Никой не ни
забелязваше, въпреки че крещяхме с всичка сила. Последното, което видях, преди
да изчезна под земята, бяха ужасените лица на спътниците ми.
Коментари
Публикуване на коментар