Тази година за трети път отидох на лагер на Bikearea. И този като предишните два напълно оправда очакванията ми...
Със семейството ми пристигнахме на гара Септември, откъдето пътуването на групата щеше да започне с теснолинейка.
Скоро се запознахме с инструкторите, сбогувахме се с родителите и се качихме на влакчето. В продължение на няколко часа се наслаждавах на красивите гледки - гори, все още широколистни, и високи бели скали.
От гара Цветино продължихме пеша по нанагорнище. Тъй като четенето, писането и разцъкването из нета винаги са ми били приоритет пред редовните тренировки, видях голям зор да не изоставам от челната група.
Пътят стана по-равен и вече спокойно можех да се огледам. Простираха се поляни със суха трева, съчетаваща всички тонове на жълтото, а малко по-надалече - високи борове. Заоблените склонове на Родопите бяха изпъстрени с обширни гори, бели къщички и миниатюрни ниви и градини, прилични на кръпки. Облаците хвърляха шарена сянка върху хълмовете. Съвършенство.
А в града... В града дори един ученик във ваканция не може да избяга от всички тревоги. Социалният живот, интернет, дори семейството - винаги има за какво да се притесняваш. Винаги има някаква драма. Винаги искаш още и още - просто от безделие.
Аз имах крака, за да ходя, очи, за да виждам, и душа, за да чувствам. И не ми трябваше друго.
 |
| Първата вечер прекарахме в горското стопанство Юндола. Там видях страхотни растения - като този петров кръст (Lilium martagon) |
 |
| Прасковолистна камбанка (Campanula persicifolia) |
Следващият ден беше този с най-дълъг и уморителен преход. Въпреки стръмните пътеки и яркото слънце, чувството беше невероятно: виждаме на отсрещния хълм селце, изглеждащо по-малко и от носна кърпа, и се оказва, че оттам е започнал походът! Катерим склона над някое шосе и след 10 минути то изглежда като тънка сива змия!
Чудя се защо в града не изминаваме и един километър без кола, такси или градски транспорт. Все бързаме нанякъде, а и не искаме да дишаме мръсния въздух. Но не го ли мърсим ние с колите си?...
Спряхме за обяд в село Пашово. Настанихме се в двора на джамията (хората от този край са мюсюлмани). Разгледах няколкото минувачи - повечето бяха възрастни, но за моя изненада имаше и млади, дори деца.
Хората бяха дружелюбни - всички ни поздравиха и ни разпитваха откъде сме, а един човек ни донесе цяла кутия вафли!
В следващото село една баба ни спря, както си вървяхме, и ни почерпи с малини.
Изобщо - преди като чуех за мюсюлмани, си представях Ислямска държава, полова дискриминация и тем подобни работи. А те се оказаха съвсем нормални хора. В крайна сметка - и кръстоносците, и църковните инквизитори са били християни! Или по-скоро са се представяли за такива.
 |
| Водопад "Скока", който видяхме по-късно през деня. |
През третия ден преходът беше по-кратък. Заваля дъжд, но все пак стигнахме навреме до базовия лагер в подножието на връх Велийца.
Там заварихме недовършен заслон, над който щяхме да работим. След като си разпънахме палатките, инструкторите ни обясниха, че другите задачи ще бъдат поставяне на маркировки, както и строене на язовирчета по течението на близкия извор - "само за фън шуй", както се изразиха.
 |
| Най-красивото небе, което съм виждала |
 |
| Заслон Велийца |
Следващите няколко дни кипеше усилена работа. Е, "усилена" едва ли е точната дума, защото всички се забавлявахме. Първия ден ходих с групата, която слагаше маркировки. Беше много готино - разпитвахме хората за името и населението на всяко село и махала, а на връщане мацахме дърветата и камъните с боя.
 |
| Модерна прическа :-) |
Вторият ден в лагера мина в безкрайно белене на кората от дъски, които инструкторите заковаха на покрива. Здравата се озорихме, но всички бяха доволни от свършената работа.
През последния ден от лагера реших да участвам в строенето на язовирчета. Работата беше мръсна, но много забавна. Резултатите може да имат размер на локви след дъжд на някое старо шосе, но по мое скромно мнение изглеждат доста по-добре.
 |
| Язовирите, които направихме |
Но ще ми липсват толкова много други неща. Вечерите край огъня, зашеметяващите гледки, интересните хора (деца, инструктори и местни), всички цели, които достигнахме.
Но най-много ще ми липсва чувството на свобода, което изпитах тогава - макар и само за седмица. Защото в природата няма ограничения.
Коментари
Публикуване на коментар