Бягството #1/ Runaway #1

Ето я и първа част от историята, която обещах. Леко съм изкопирала Толкин откъм имената и някои други дреболии, но ви уверявам, че това съвсем не е проблем!

Пролетта дойде. Долината оживя под звуците на птичи песни, съпроводени от весел смях и почти денонощни празненства. Околните хълмове се превърнаха от гигантски купчини сметанов сладолед в развълнувано море във всички цветове на дъгата.
Свързано изображениеЦелият месец март бе безкраен, нестихващ купон. Непрестанно получавах покани от всеки, за когото можете да се сетите – макар и една от най-младите в кралството, аз се ползвах със значително уважение. Но отказах на всички – дори и на най-добрите си приятели. Все пак, това бяха елфи. Никога не съм ги разбирала.
Много по-приятно бе да предприемам дълги самотни походи из вълшебната гора или да седя с часове под някое разцъфнало дърво с книга в ръка – тоест, да отлагам неизбежното. Ала то не спираше да тормози съзнанието ми ден и нощ. Все някога трябваше да го направя.

Мина цяла седмица, докато събрах смелост. През всеки от дни си събирах всички вещи и ги тези седем връщах обратно поне по два пъти, докато накрая не заключих куфара си и не го заврях под леглото. След това излязох навън, сякаш това бе най-обикновена разходка, въпреки че отвътре бях кълбо от нерви. И ето, накрая се изправих пред забранената сграда. Кулата имаше два метра дебели стени, в които не бе издълбана дори най-малката бойница, а входът и се криеше дълбоко под земята. Пазеха го толкова старателно, че дори най-хитрата мравка имаше нулев шанс да се промъкне.
Но нямах избор. Налагаше се да рискувам.
Стигнах до мястото, където според картата, която откраднах от тайния архив на библиотеката, се намираше тайният вход. То не се отличаваше по нищо от околността и само благодарение на приятелката си Ариен, незаслужено посветена в тайната, знаех заклинанието и цифровия код за отваряне на вратата. Запях на древноелфически и постепенно на повърхността на земята започна да се оформя малък кръгъл капак от непознат материал. Нямаше никаква украса, освен сребристите цифри, издълбани старателно върху бутони по ръбовете на кръга. Извадих схемата от джоба си и ги натиснах един по един в правилния ред. Капакът внезапно се отвори под мен и аз тупнах върху нещо меко – но какво, не успях да видя, защото веднага се захлопна след мен. Потръпнах, когато чух как пръстта и тревата се върнаха на мястото си върху него. Вече нямаше път назад.

Цяла вечност вървях през безкрайния тунел – толкова тесен, че едва не развих клаустрофобия. Въпреки че носех със себе си лампа, не виждах дори и знак за потенциален изход. По мраморните стени, под и таван нямаше нито една неравност, пукнатина или врата, само по някое стъпало тук и там.
Докато вървях по дългия коридор, най-сетне имах достатъчно време да размисля трезво. След като набързо анализирах цялата ситуация, осъзнах лудостта на плана си. „Изобщо не трябваше да си помисляш за това!”, самонападах се с артилерии от упреци, „Нямаш шанс! Ще те хванат, ще те задържат под стража и всяка надежда за бягство ще изчезне.”. „Нямам друг избор!”, опитвах се да се защитя. „Трябва да спася страната си!”. „Ха! И какво смяташ да направиш?”, не си останах длъжна. „Помни ми думите, скъпа, не си имунизирана срещу смъртта.”
Последното изречение закънтя в главата ми. Бях толкова ужасена, че сигурно щях на мига да хукна обратно, ако ненадейно не се бях блъснала в метална врата. Докато разтривах главата си, реших, че съм стигнала прекалено далече, за да се отказвам. Наредих на разума си да млъкне и набрах отварящия код на ключалката.
Зад вратата се виждаше дълга вита стълба. Хукнах нагоре, прескачайки по две стъпала, но си наложих да се успокоя и да забавя ход. Припряността можеше само да ми попречи.
Това, което търсех, се намираше на 9 етаж. Старателно отброявах етажите, докато не се озовах пред внушителна порта – точно като в описанието на Ариен, тя се отвори сама, когато се приближих. Влязох в огромна, почти празна зала без никакви декорации, освен стъклената витрина в средата. Тръгнах към нея бавно, затаила дъх. В гърдите ми се гонеше побесняло стадо слонове. Когато стигнах, колебливо погледнах през стъклото. Както и се очакваше, то бе там. Въпреки че почти се надявах да беше изчезнало.
Нямаше конкретна форма, размер или цвят. Единственото, което се виждаше ясно, бе материалът. Втвърден пламък и прозрачен лед, груба скала и нишки от вятър – ето от какво беше изковано чудното оръжие.
Донесох го тук в един далечен ден преди осем години. Въпреки че тогава бях едва седемгодишна, сега помнех всичко, сякаш се бе случило вчера.

Оръжието било изковано преди хиляди години. Толкова велика била силата му, че оттогава, та чак до днес само четирима мъже успели да я овладеят. Четирима мъже и нито една жена. Тази мисъл не ми даваше мира още от петгодишна, но нито веднъж не докоснах магическия предмет. Носеха се слухове какво би направил с този, който опита да го използва, без да е избран.
Бяха трудни години за страната ми. Бандитските нападения зачестяваха, реколта почти нямаше. Родителите ми бяха почти постоянно заети – да спасят някое селище тук, да потушат бунт там.
Ала ситуацията започна да излиза извън контрол. Бандите се събраха в организирана армия – защо и как, никой не знаеше. Вече се задаваше реална опасност за страната, която скоро стигна и до нас. Още помня ужаса, който изпитах, когато зърнах вражеските войски на хоризонта. Тогава родителите ми бързо събраха малък отряд бойци, които да изпратят мен и магическия предмет до кралството на елфите. Ала пътят бе опасен и всички загинаха. Успяха обаче да опазят мен – макар и изтощена и почти в безсъзнание, стигнах до целта с все писмото и оръжието.
Не помня кога група елфи ме открили. Конят ми едва кретал, а само стремената ме задържали на седлото. Веднага ме отвели в столицата, а важната вещ скрили в тайната кула.

Всички тези мисли минаха през ума ми в първата секунда, в която застанах пред витрината. Във втората ме обзе истински ужас при мисълта за престъплението, което се готвех да извърша. А в третата юмрукът ми се стовари върху стъклото.
Включи се алармена система, от която ушите ми писнаха. Почти не усещах парчетата стъкло, които болезнено се впиваха в ръката ми. От всички страни наизскочиха стражи и се втурнаха към мен.
Сякаш някой изключи мозъка ми с невидимо копче. Панически заотстъпвах и заопипвах за оръжие. И в мига, когато първият воин бе буквално на сантиметри от мен, вкочанените ми пръсти докоснаха нещо твърдо и меко, горещо и ледено, гладко и грапаво. Несъзнателно се сключиха около него. Вдигнах оръжието и, без да мисля, го стоварих с всички сили върху нападателя си, миг преди той да ме достигне. Строполи се на земята, но само зашеметен – чак сега забелязах, че държа тояга със сферичен връх. Нямах време да мисля; завъртях я и следващият падна в краката ми.

Докато се усетя, всички стражи лежаха в безсъзнание на пода. Изскочих навън и се затичах, колкото ми държаха краката.
Докато бързах надолу по стълбите, всички сълзи, сдържани толкова години, потекоха по бузите ми като порой.

Коментари