Дъждът се лееше над заспалата гора. Небето бе покрито с облаци, а нощните сенки се сливаха в непрогледен мрак. Сред грозните, зловещи дънери, обвити в мъх и паяжини, не се виждаше жива душа.
Но ако се вгледа по-внимателно, човек би видял дребна, покрита с наметало фигура , безжизнено отпусната на земята. „Ето какво се случва с тези, които влязат в прокълнатата гора”, би потръпнал той. После би хукнал навън, колкото му държат краката.
От бързане не би видял коня, скрит в сянката на дърветата. Нито пък странния блясък под дрехата на човека.
Да, това бях аз. И бях само наполовина мъртва. А това си беше чист късмет, като се има предвид каква глупост направих. Какви глупости, ако трябва да сме точни.
Веднага щом изхвърчах от кулата и подземния коридор, осъзнах първата си грешка. Нямаше как да се върна и да взема багажа и провизиите от стаята си – навсякъде цареше суматоха, а ме преследваше тълпа, която се увеличаваше с всяка секунда. Не бе възможно да се отърва от тях, без да ги убия.
Веднага щом изхвърчах от кулата и подземния коридор, осъзнах първата си грешка. Нямаше как да се върна и да взема багажа и провизиите от стаята си – навсякъде цареше суматоха, а ме преследваше тълпа, която се увеличаваше с всяка секунда. Не бе възможно да се отърва от тях, без да ги убия.
Едва успях да стигна до коня си, който ме чакаше наблизо, и да го яхна в последния момент. Един от преследвачите се опита да ме събори от седлото, точно преди да потегля. Ударих го по главата с тоягата си.
Абстрахирайки се от виковете зад гърба си, пришпорих коня и ги оставих далеч зад себе си. Скоро стигнах до непроходимия хребет, който опасваше долината. Не можех да продължа да яздя, затова слязох от коня си и го поведох по стръмния склон. На няколко пъти за малко щях да получа инфаркт – скалата се свличаше под бързата ми, нервна крачка.
И до днес нямам представа как точно, но след известно време се озовахме в подножието на възвишението. За две секунди си поех дъх, после се метнах на седлото и препуснах към близкия лес. За последно се обърнах да погледна към мястото, което доскоро беше мой дом.
Елфите нямаха шанс да ме настигнат пеша. Налагаше се да се върнат за конете си, а това ми даваше известна преднина. Яздех вихрено по горския път, но не можех да изпреваря мислите си. Ако тръгнех по пътя за родното аи,кралство, щяха да ме пипнат веднага. Ако се скриех в което и да е населено място, лесно щяха да ме намерят – все пак, това бе най-логичното решение.
Ами ако... Не, нямаше начин! Пълна лудост! Но имах ли друг избор...
Далечният тропот на копита реши въпроса. Решително спрях коня си, свих наляво и с пълна скорост навлязох в Прокълнатата гора.
Пътят, по който бях тръгнала, изчезна като с магия. Слънчевите лъчи оредяха, а накрая се стопиха в мъгла. Край мен се редяха дървета, храсти и хълмове, както във всяка друга гора. Само че тук всичко бе мъртво.
Уродливи, черни и отдавна изгнили дървеса издигаха, сякаш в безмълвна молба, кривите си клони към небето. По земята пълзяха изсъхнали увивни растения и отвратителни тръни, които пробиваха здравите ми ботуши, колчем стъпех на земята. Ала най-ужасни бяха хилядите очи, впити в мен с невъобразима злоба и омраза. Един миг безпомощност, един миг невнимание – и щях да се превърна в поредната жертва на демоничните същества, които ги притежаваха.
По време на лудото препускане съвсем бях забравила за оръжието в ръката си. Сега побързах да го превърна в дълъг меч. Гледах да го държа на показ, за да е ясно какво ще се случи с първия, който ме доближи.
Ала въпреки че действаше безотказно срещу врага, дори такова могъщо оръжие не можеше да ми помогне да намеря пътя навън. Не и тук. Досега никой смъртен, влизал тук, не се бе връщал. Нямаше две мнения относно това какво се беше случило с всички тези нещастници – чудовищата или глада, нямаше значение кое ги бе застигнало първо.
Чак сега осъзнах какво бях направила всъщност. Помислих за семейството си, за народа си. И за това как никога нямаше да ги видя. Как страната ми сигурно щеше да изчезне само заради шибаната ми, безмозъчна глава. Защото не бях достойна за оръжието си.
Сринах се на земята и заплаках. За втори път днес. Очевидно това беше новото ми хоби.
Мисля, че се досещате какво стана после. Така и не можах да извадя стрелата от ръката си. Реших, че ще е по-разумно да превърна меча си в броня. Така бях предпазена от нови изненадващи нападения, но не и от отровата, която се разпространяваше в тялото ми.
Конят ми дойде при мен и някак си успях да го яхна. Ала с всяка секунда губех сили, докато накрая не можех да се държа на седлото.
И ето ме тук – в полусъзнание, измръзнала и с пулсираща от болка ръка.
Не знам колко дълго съм лежала, преди да чуя тих шум в близкия храсталак. Идваха за мен.
Момент, да не би да халюцинирах? Не стига, че никой не ме нападна, но чух и гласове! При това до болка познати. Елфи!
-Виж! Тя е жива!
-Има късмет. Ако бяхме дошли след час, щеше вече да е късно...
-Ами какво чакаш тогава? Вади скапаната стрела!
Рязко дръпване и остра болка. Това вече ме убеди, че всичко е реално. Изкрещях и инстинктивно се дръпнах, но нечии ръце ме задържаха. Болката започна бавно да намалява, докато накрая от нея не остана и помен. Облекчено се отпуснах на земята и отворих очи.
-Слава Богу! – в прекрасните очи на приятелката ми Мириел се изписа искрена радост. Както винаги, тя бе спретната и чиста, а лъскавата и кестенява коса беше старателно сплетена.
-Избраницата би трябвало да има поне малко мозък – добави през смях Ариен. Същата, която ми издаде тайната. Къдравата и, дълга и несресана черна коса падаше право върху лицето, а през рамото и бе преметнат лък.
-Дошли сте чак дотук за мен!? – въпреки че беше неоспорим факт, все още ми бе трудно да повярвам – Хора... вие сте невероятни! – внезапно си спомних къде сме – След като излезем, се връщате вкъщи веднага, чувате ли! Не искам да ви излагам на още опасности.
Мириел се подсмихна:
-Не се надявай! – и ми подаде ръка, за да се изправя.
Коментари
Публикуване на коментар